Един ден ще се събудиш с мисълта за мен... Но всичко ще е само сън.

И ще се погледнеш в огледалото. Ще си кажеш "Защо?". Ще си кажеш "Кога?". Ще си кажеш и "Как?"...
А отговор няма да имаш. Нито един.

Звъкът в главата ти ще се усилва, докато не затвориш очи.. И несъзнателно заплачеш, под тътена на слепоочията ти.

Ще искаш да съм там.

Но не. Няма да съм нито там, нито с теб.

Интересно кога ли ще кажеш отново пред себе си, пред онзи, когото наричат красив, че не само на сън ме обичаш.

Не е интересно всъщност. Мен не ме интересува.

Понятия и слово.

Едно понятие за мен остава само слово.

Поглеждам към вратата и си спомням колко красиво ме гледаше.Красиво за последен път. Отворена е онази врата. Затварям я в съзнанието си. Край.

И виждам как пред мен седиш и ми говориш как си ме ценял… колко малко е успяла и последната ни тлееща частица да събуди… Как от миналото произлиза всичко, включително и аз. А искам ли да знам ? И всъщност мога ли да разбера…

„Ти си си ти…” , това ми каза.

Какво красиво нещо е признанието отстрани!? Или предпочиташ да си замълча? Аз нямам сили, няма и надежда. Ще чуеш ли последната молба!?

Преди обичаше да гледаш на мен като на нещо, което остава, нещо което не иска да „бива” далеч. Далече от всичко и всички. Всички до теб. А НЯКОГА БЯХ ЛИ НАСЛАДА? НЯКОГА БЯХ ЛИ КРАСИВА?............. някога бях ли аз важна и ценна, както твърдиш… ?

Не зная.
Твърдиш.

Оставяш ме тук с мисълта, че не ставам. А всъщност уж ме познаваш и знаеш, че трудно от мен друго става…

Познаваш ме…

Не разбирам, защо ли по този начин ми каза, защо ли затварям вратата сега…

Трябва.

Трябваше.

По-рано.

Не трябваше.

Изобщо.

А словото в понятие става.

Пусни ме !

Една едничка мисъл ме крепи. Духът ми не загасва. А думите се впускат в ума ми, както листата във вятъра. Не знам защо го правя, може би защото имам нужда, може би защото искам нещо, може би защото не преставам да мечтая. Не знам. Но това всъщност ме крепи. Любопитство…? А искам да ме няма сега и тук. Искам да съм там. Далеч. Далеч, но не достатъчно, че да забравя. Защо да се преструвам? Истината няма да избяга. Всичко е пределно ясно, още преди дори да чуя глас. Глас, който ми напомня за страдания, за блянове и сънища, кошмари, за далечни висини. Имам нужда. Нужда? От какво? Сигурно от теб…? Или просто желание, временно увличане? Не, не знам… Не искам да знам. Не вярвам в съдбата, не вярвам в правилния път. Вярвам в себе си. Да вярвам ли в теб?

Една надежда ми остава. Да забравям ли или да продължа? Преследваш ме отвъд предел и не издържам. Изкупление…? Това ли е решението. Няма да те следвам, няма да те гледам, няма да те чувам, няма да те искам… но го правя. Въздух.

Отстъпвам плахо преди да си ме наранил, преди да си предал едното нещо в мен, което все още диша с твоя помощ. Искам да го няма. Искам ли? Треперя неудържимо, защото усещам, че не мога да се справя и потъвам в бездната, надолу.. Надолу по пътя, наречен живот. Движение, а всъщност статичност. Шум, а всъщност тишина. Сила, а всъщност уязвимост. Как съм аз?

Ще бъда свободна. Свободна, но след нищото. Опитвам се да постъпя правилно. Правилно, но чия перспектива си поставям? Защо това да не е грешка? Може. Може и да не. Искам да спечеля. Победа от капан, победа след война. Прескачам оградата и виждам света. Сиво, зелено, бяло, черно. Аз съм синя точка. Аз съм синя линийка. Аз съм синьо петно, аз съм синя картина. Врага го няма и не се страхувам. Или аз сама си преча? Искам да те стигна, но за сантиметри се протягам. Минавам през отвор и се затварям в кутийка, малка и тъмна, тъмна отвътре, но златна отвън. Потраквам и се преобръщам вътре като стотинки в касичка, а бученето в главата ми се засилва. Всичко сочи към теб. Вечен ли е мигът? Оставаш в мен, а аз не мога да те докосна. Прескачаш белите ми пръсти, губя се в усмивка. Играем ли, или може би преструваме… Лазя към теб, но стъкло. Виждам те, а не искам; чувам те, а не трябва; викам, а звукът изчезва мигновено. Ще ми обещаеш ли, че няма да бъдеш сляп? Гледаш, а не виждаш нищо. Силуетът се завърта в сянка. Ще ми помогнеш ли?

Пусни ме!

Подарена болка

Не можах да ти кажа.

Не отричам. Седях там и те гледах. Само отстрани. Като че гледах и себе си там.

Двамата седяхме и никой не продума.

И в следващия миг лежа, пречупена.. Там , някъде на пода. И си казвам колко искам да боли.. Да ТЕ боли. Да изкарам и последната сълза, а след това да те целуна…

Секунден е мигът

В един момент, живот отнеман и даряван

В един момент, сълзи на щастие и болка

В един момент, парфюмът пътя очертава

В един момент, но слабост - не тревога

Момент един, прежален и превърнат в срам

Момент един, история от тук и там

Момент един, отчасти искам , но не знам

И в тоз момент оставаш ти напълно сам?

И мислиш, плачеш ли, кажи?

И искаш, молиш се, нали?

И тръпнеш, болката ти ще заспи…

Обещавам…

Балет

Обръщам се бавно

Не виждам с очи

И сиво и плавно,

Признавам боли

Белег до белег

Раната спи

Душата ми гола,

Потръпва, скърби

Мечтите изгубих

Живея за дни

Оставам, презирам

Съдбите ни зли

И вечно притихнал,

Минаваш и ти

Поглеждаш ме, взираш се

Прозрачна, без плът

Изгарям, но нежно

Презирам, но нея

Оставям мечите

Назад… не копнея

Денят преди, сега и пред мен.

Алея на дните
Парк "Самота"
Пресичам ги бавно
с балонче в ръка.

С надпис в душата
следвам петна
Петната безцветни,
на стара игра.

Играта изписва,
забравени думи,
букви вълшебни,
преплетени струни.

Боя избледняла
замазва лица
И маската пада
И само петна!

Безцветно, безцветно!
Политам, нали!?
Безкрайно ли падам?
Навън ли вали?

red

Take me instead
Take me again
Simple, just red
Thrown in the end

Loaded, my head,
Tries to connect
Staring the dark
Pain blows my heart

Opened for years
My force has believed
Now screaming and yelling
Shut in the past

Walls are mirrors
Mirrors are walls
Closing my eyes
There are no doors

Distant

Won’t be there to see you

Won’t be there to tell you

Blame me, I will suffer

Burning down again

Won’t be there to heal you

Won’t be there to kiss you

Blame me, I will suffer

Alone I’ll pass the field

The last regret

Waving hands

Forgive me, love

My path instead

He’s not the one I thought he was

He’s not the one I think he is

He’s not the dream, he’s not the cry

He never was

He’s just a lie

My End

All you ever gave me
In place of what you stole
Is now the only reason
That you are all alone

All the pain inside me
Is trying to forget
That you were never here
That I was just a pet

All the tears and crying
Are simply just for now
You never heard me lying
Not even in my vow

And all I understood
Is that I was so much more
And alone again I stood
Alone, but on the floor

All I told you that day
Was that I will leave
I will not stay
Broken and alone
Broken, there's no home

And you found the way

Against the tears

What brought you here,

Brought you near

To me .

Throw my pain

Throw the rain

Away from us .

How am I supposed to feel,

When all I see I nothing real

Again I pray onto my knees

I know you brought me this disease

Choking down and there’s no grace

Cuz on your mind is just her face

Instead of mine, instead of me

Between the line, between the sea

…